Акад. Иван Гранитски Бурята на страстите и патосът на чувствата“ са

Акад. Иван Гранитски

„ Бурята на пристрастеностите и патосът на възприятията “ са думи на Артур Шопенхауер от неговото съчинение „ За метафизиката на музиката “.

Струва ми се, че тази блестяща метафорична фраза на огромния мъдрец ни дава най-точния портрет за Пламен Карталов - една неповторима фигура от актуалния ни културен живот. Неизтощимата му сила, непоколебимата му воля и несекващото му креативно ентусиазъм десетилетия наред радват и вълнуват публиката у нас и в чужбина.

Диапазонът на духовните търсения на създателя е изключително необятен – от  постановки на оперни творби от най-ранните композиторски школи на Монтеверди, Пърсел, Галупи с учредения от него още като студент  първи камерен оперен спектакъл в България до монументалните му спектакли навън в Италия, Бразилия, Гърция Хърватска,  Словения, България и други  От създатели като Стравински, Бърнстейн, Доницети, Росини, Верди, Пучини, Волф – Ферари, Маскани, Глук, Мусоргски, Чайковски, Холминов и доста други от европейската музикална съкровищница, до титаните на разнообразни генерации на българското композиторско творчество - Маестро Георги Атанасов,  Панчо Владигеров и Любомир Пипков, до взривяващите, сложени за първи път у нас мюзикъли „ Цигулар на покрива,  „ Мамма миа “, Клетниците “ и др,

Но същинската стихия на пристрастеностите и патосът на възприятията се разпростират от режисьора през последното десетилетие с работата му със Софийската опера, когато  последователно сервират за първи път на българската аудитория гениалната тетралогия на Рихард Вагнер „ Пръстенът на Нибелунга “ –  един от най-грандиозните планове на първият оперен спектакъл на България - национална културна институция, със международно значение и самопризнание за последния половин век. И освен с цикъла от четири опери на тетралогията, „ Рейнско злато “, „ Валкюра “, „ Зигфрид “ и „ Залезът на боговете, следват ги още две от Вагнеровите  първи осъществявания за България „ Тристан и Изолда “, “Парсифал “, а също за първи път и още веднъж в Софийската опера - „ Електра “ от Рихард Щраус.
Неслучайно редица водещи задгранични музикални критици, диригенти и композитори акцентират  един нов златен интервал за Софийската опера, че нейните Вагнеровите постановки биха били горделивост за най- огромните европейски и международни подиуми. Доказателство за това са и интернационалните участия на националният ни оперен спектакъл с гастроли в стратегиите на „ Фестивал Любляна “, Словения, баварският фестивален спектакъл във Фюсен, Германия, историческата сцена на Болшой спектакъл в Москва, Русия. Не можем да пропущаме седемте гастрола на Софийската опера в Япония с определени особено заглавия, основно в режисурата на Пламен Карталов.

В интервала на подготовка и неколкократно показване на тетралогията пет пъти от 2010 година до 2017 година,   виждаме по какъв начин във всеки сезон се нажежава публичното културно пространство както у нас, по този начин и в чужбина, и с другите опери на Вагнер „ Тристан “ и „ Парсифал “. Специално в София идват вагнерианци от над петнайсет страни: Германия, Австрия, Русия, Холандия, Дания, Швейцария, Съединени американски щати, Австралия, Южна Африка, Украйна, Англия, Хърватска, Уругвай, Турция, Аржентина и други

За огромния триумф на постановките на Софийската опера има голям принос огромният Вагнеровия експерт и международно прочут вокален тълковник, корепетиторът Рихард Тримборн. Маестрото работи седем поредни години с повече от петдесет артисти, определени от Пламен Карталов за работа с него.  Щастлив от резултатите Рихард Тримборн неведнъж отбелязва изключителното качество на артистите на Софийската опера. Той показва, че Вагнеровата тетралогия, както и другите драми на Вагнер, в режисьорския прочит на Карталов са същински разцвет на изкуството, тъй като са усетени дълбоките митологични и метафизичен измерения на този паневропейски план, основаван на старогръцката, римската и немската митология.

Дитмар Полачек,  известен музикален критик от немското списание „ Опернвелт ”, добавя, че Пламен Карталов поставяйки Вагнеровата тетралогия е „ направил нещо невъобразимо, нещо за което не доближава и най-високата оценка “.

Новаторската, революционно-режисьорска идея се състои в това да покаже дълбокия метафизичен темперамент на Вагнеровата музика и драматургия, да разкрие невероятната естетика на музика и лирика, на митология и модерно звучене, с цел да усетят днешните фенове галактическата безконечност и великолепие на Вагнеровите послания. Режисьорът споделя и следва Вагнеровото разбиране за гезамткунстверк, т.е. изцяло произведение на изкуството. Модерният музикален спектакъл с неконвенционалните си средства е предназначен да разкрие пред фена фантастичния натурализъм на Вагнеровата драматургия. Разбира се, за това се желае режисьорът да има освен огромно въображение и така рядко срещащото се при този вид създатели дуенде или божествено ентусиазъм, само че и къртовска работа по организацията и обезпечаването на запаси на цялостния план, с цел да зазвучи той съизмеримо със международните мостри и  като един съразмерен артистичен отбор.

Целият екип на режисьора съумява да реализира интеграция на сцената с изменящи се на правилото на кинетична виртуозност декори, с професионалното осъществяване на петдесетината най-достойни и то единствено български артисти с вагнерови гласове, само че играещи и като същински трагични артисти. Може би ключът към триумфа се дължи на способността за висока степен на нереално мислене и това  помага да се обхване грандиозния Вагнеров план като цяло, както и детайлизираната и фина работа с артистите. Световната и българска музикална рецензия акцентира приноса на Пламен Карталов като нововъведение и нови форми на показване на музиката на Вагнер като спектакъл на огромни хрумвания. Тук би трябвало да посочим и развиване на мениджмънтско и продуцентско мислене,  от камерните форми до мегапроекти навън със основаването на нови културни пространства като „ Сцена на вековете “, „ Опера на площада “, „ Опера в парка “ „ Опера на върховете – Белоградчишки скали “, пещера „ Магура “, за която е основан пърформанса „ Вагнер-Магура “.

Всъщност българските постановки на Рихард Вагнер в Софийската опера са хроника на един удивителен героизъм и безценен принос към актуалната българска и европейска просвета.

Преди три години редом с Вагнеровите опуси, Софийската опера сервира на публиката една нова своя внушителна театрална визия  на операта „ Янините девет братя “ от Любомир Пипков.

Тя следваше отпечатаните в научно проучване  режисьорски ракурси върху великата опера на композитора. Те като в огледало се съизмерваха в неповторим набор от хроника и оценки на музикалната рецензия за първите постановки на Пипковата опера през 30-те години на предишния век. Това е и епохата „ Родно изкуство “, оня нравствен барометър, който дава подтик за новата интелектуална траектория на България и в нея се заквасва новата сила за същински гърмеж на велики образци на хора на духа и изкуството. Това е и мощ и разгар за съвременно творчество на българските създатели.

Сега, след бравурното десетилетие на Софийската опера, отдадено на магията на Вагнеровия спектакъл и представянето на целия корпус от Вагнерови драми на Софийската опера пред българската аудитория, маестро Пламен Карталов събира в пореден  внушителен том всичко, обвързвано с благородната полуда и магия по слагането на тези спектакли. Книгата “Моят Вагнер със Софийската опера “ е структурирана в 10 глави, които наблюдават детайлно хронологията на работата върху Вагнеровите музикални драми, блестящите им постановки в България и чужбина, минали със замайващ триумф и високо оценени от публиката и международната музикална рецензия.

Проследява се работата по обособените постановки по години и ние виждаме по какъв начин Пламен Карталов непрестанно разпростира и доразвива своята театрална сила. Работата по постановките се трансформира в непрекъснато врящо деяние в вилнеещия и безбрежен океан от звуци във образно  действие. Защото основната цел на маестро Карталов е да покаже на феновете театралния полифонизъм на действието, да разгърне философската и психическата архитектоника на театралния жанр и да акцентира непрекъснатото развиване на функционалността на сценографията, костюмите, осветлението, и всичко това в подчинено на Вагнеровата музикална драматургия хомогенно цяло.

Пламен Карталов, и неговата режисьорска палитра във цялостното му творчество и в този момент са марка на авторски активен кинетичен динамизъм на действието, следвайки правилото си и кредо на портретуване в непрекъснатост на хрумвания и елементи, фентъзи мизансцени  и вълнуващи театрални послания, с цел да сътвори поредност от сцена към сцена, и от деяние към деяние. И всичко това е в името на основната цел – да се разбере свръхпредназначението на признака за непрекъснатост на Пътя. Така се следва и философската, и музикално-драматичната съществена концепция на самия Рихард Вагнер.

В едно свое изявление Пламен Карталов доста сбито и тъкмо формулира своя метод към сакралните драми на поета-философ Вагнер: „ Привлича ни неземното, божествено горене в духовната и искряща мистичност на фантазното деяние – от легендата и на философските послания с героите и устрема им към финалната нирвана. “

Тук не можем да не споменем и възторжената оценка на музикалният наблюдаващ на най-авторитетното австрийско музикално списание „ Дер Нойе Меркер ” д-р  Клаус Биланд за работата на Пламен Карталов по Вагнеровата тетралогия: „ Изключително с български креативен запас, подготовката е едно героично начинание, което обгръща доста години организация, отдаденост и труд “. Със своите представления от 2010 до 2017 година Софийската национална опера остави изразителен отпечатък във Вагнеровия свят, завръщайки се към главните послания на неговите популярни произведения посредством един доста скъп контрастност по отношение на постановъчния жанр на „ режисьорския спектакъл “ напоследък. “

В книгата „ Моят Вагнер със Софийската опера “ се наблюдава освен хронологията на постановките на  Вагнеровите драми, само че и философията на режисьора в процеса на подготовката и реализирането на крайния артикул. Много скъпи са главите, в които се преглежда процеса на визуализация на музиката и реализация на сцената, бележките за креативния екип, за неповторимия принос на Рихард Тримборн, внушителната подборка от режисьорски разбори и изявленията на самия Пламен Карталов, големия размер от мнения за постановките на „ Рейнско злато “, „ Валкюра “, „ Зигфрид “, „ Залезът на боговете “, „ Тристан и Изолда “, „ Парсифал “ и изумителната му режисура подземен, и по-точно в пещерата Магура, в чиято пазва са съхранени фамозните скални рисунки от седем хиляди години, особено пристигналите гости  за пърформанса „ Вагнер – Магура “, както и хрониката на гастролите на Софийската опера отвън България, където са поместени най-възторжени оценки за постановките на маестро Пламен Карталов и екипа на Софийската опера. В редица свои изказвания и режисьорски бележки създателят разсъждава какъв брой е значимо да се разбере настоящото звучене през днешния ден на Вагнеровите послания, които биха могли да бъдат мощна контратеза на опростачената и завлядана от плебейщини днешна улична интонационна среда.

Но може би най-голямото достижение на Пламен Карталов и в дръзновението за слагане на Вагнеровите музикални драми на българска сцена, и в конструирането на внушителния том с емблематичното заглавие „ Моят Вагнер със Софийската опера “ е в това, че той съумява да разгадае и да пресътвори съответно магията на Вагнеровите театрални картини. В това отношение режисьорът се трансформира във въодушевен и виртуозен проектант на мизансцена. 

Дългогодишно е ползотворното съдействието на Пламен Карталов с художника Николай Панайотов, ослепителен живописец и създател, само че в никакъв случай до момента не се занимавал със сценография и костюми. Големият опит на режисьора, цялостното доверието към сътрудника му, изискванията  и насоките за разрастване на свръхдинамична театрална партитура с цел да се свържат в едно цяло четирите опери от цикъла,  чрез кинетична разработка на всяка сцена в реализиране на естетика в кинематографично монтажно мислене  на единната идея, дават незабравим резултат.

Постигнато е внушението за мистика и езотерична сензитивност на музиката на Вагнер. Навсякъде и невидимо се търсят корени  с рефлексии от древногръцката покруса и театъра на Шекспир. По този метод дългогодишните Сизифовски старания на креативните и механически екипи с адрес, както към познавачите на Вагнеровия спектакъл, а също по този начин и към откриването на нова аудитория за композитора в България, се увенчават с триумф. Вагнерианците идват в продължение на няколко години с цел да видят в визиите си „ своя ” „ Пръстен ” само че изработен в този момент от българи, творба, която знаят наизуст в оригинал - всяка мелодия и всяка дума.

Поставянето на тетралогията „ Пръстенът на Нибелунга “, както и другите музикални драми на Вагнер „ Тристан и Изолда ” и „ Парсифал ”, потвърждават, че Пламен Карталов и неговия екип освен следват уверено и праволинейно задачата си през годините, само че и реализират  с убеденост тази своя свръхзадача.

Тук би трябвало да посочим и едно друго изумително качество на режисьора - постоянно да се завръща Рихард Вагнер на сцена в България за нов живот. Трансформирането на мита, приказното, фантастичното, полифоничното комбиниране на музикалната еманация на поетичната тирада, която съгласно самия Вагнер би трябвало да звучи постоянно у слушателя, със комплицираната драматургия (да си спомним, че някои от драмите са с дълготрайност повече от пет часа), неизтощимите креативен инвенции на постановчиците, диригент, режисьор, художник, създателите на мултимедията  и осветлението да ползват функционалността им за резултата на театралното подстрекателство на стихомелодията, дружно с вълшебните солисти – артисти, големият оркестър и хор, изтръгват ансамблова звънка лирическа субстанция, елегантна тонова нюансировка, гъвкавост, изразителност, трагична и лирична дикция у изпълнителите, възходящата динамичност на разгръщащото се драматургично деяние.

Всичко това, а и цялостната досегашна въодушевена активност на маестро Пламен Карталов, ни го разкрива освен като един от духовните стълбове на актуалната българска музикална просвета, само че и като средоточие на „ бурята на пристрастеностите и патосът на усеща “, в случай че си спомним още веднъж афористичната фраза на Артур Шопенхауер.

Несъмнено книгата „ Моят Вагнер със Софийската опера “ e събитие от културния живот на модерна България, както и монумент на един нравствен героизъм.